Какво е синдром на Даун

Девет месеца усещах майчина любов, девет месеца чувах гласовете на татко и батко, девет месеца очаквах с нетърпение да видя лицата на тези хора, които ми говорят с такава любов и които усещам да ме галят. И ето, че дойде моментът, в който аз се появих. Усетих топла прегръдка, чух мили думи и видях влюбени в мен очи. Това беше мама. Заслужаваше си чакането, защото няма по-приятно чувство от това да усетиш закрила и любов. Чувам как ме наричат Микаела, явно това е името, което са избрали за мен моите родители. Някъде в далечината чувам глас. Не, това не е татко, не е и познатият глас на батко. Чувам, че мама го нарича доктор. И изведнъж изпитах страх и усетих как сърцето на мама започва да бие учестено, но не от болка, а от гняв. Какво се случва, се запитах аз? Продължавам да дочувам далечния глас: „Детето ви се роди със синдром на Даун, животът ви ще се превърне в ад, оставете го в дом за отглеждане. Вие сте млади, ще имате още деца”. Продължих да усещам още неща. Тялото на мама стана още по-топло, тя ме стисна толкова силно и прошепна: „Спокойно”. В този момент мама с уверен тон прекъсна доктора и каза: „Когато решиш да станеш родител, това означава, че си готов на всичко за детето си и поемаш отговорност. Тази тема повече не искам да я коментирам нито с Вас, нито с който и да било”.

Но защо този човек говори така, защо иска да ме откъсне от мама и татко? Кой е той, за да решава човешките съдби и да попречи аз да получа любов, щастие и семейна топлина, кой му дава право да ни раздели? Какво означава синдром на Даун – да не би да са хора, които нямат право на шанс в живота, или пък не са достойни да усетят хубавите моменти от него, не заслужават семейство ли, сгрешили са, че са се родили ли? Не разбирам… През следващите дни аз вече не си задавах тези въпроси, защото не ме интересуваше вече. Какво се случи ли? Мама ме гушкаше непрестанно, денонощно, усещах любовта, тялото и закрилата ѝ постоянно и това ме караше да се чувствам щастлива. Видях и лицето на татко и разбрах защо съм го обикнала още преди да го видя. Той излъчва позитивизъм, спокойствие и едновременно с това е толкова емоционален и усмихнат, че няма как да не се почувствам обичана и специална в негово присъствие. Наричаха го Краси. След няколко дни се запознах и с моя най-добър приятел – батко ми Крис. Той веднага ме гушна и ми подари подарък, започна да си играе с мен. Това всичко ме обърква обаче. От всичко, което ми се случва за 3 дни, аз разбирам, че синдром на Даун означава щастие, любов, усмивки, чувствам се благословена. Защо обаче докторът с такова съжаление говореше за мен, защо предлагаше да ме откъсне от любовта на семейството ми? Защо въпреки обичта, която веднага получих, усещах и тъга, болка в очите на мама и татко? Нямаше кой да ми обясни, но аз ще продължа да ви разказвам…

На моето изписване от болницата присъстваха още хора, които са част от моето семейство. Виждах усмивки, цветя, подаръци, торта, а като се прибрах вкъщи имах страхотно посрещане с балони и специален кът за мен. Беше вълнуващо, усещах прегръдки и целувки от баби, дядовци, леля, чичо. Не разбрах само защо не опитах от тортата, която беше в моя чест?

Следващите дни вкъщи обаче бяха малко по-различни, като че ли по-тъжни. Виждах често сълзи, но не от радост. И в същото време колкото по-тъжни бяха мама и татко, толкова по-силно ме гушкаха. Това продължи около 2-3 месеца, през които често се срещах с различни доктори и преминавах през различни прегледи. Всеки път, когато те съобщаваха на мама и татко, че аз съм добре, отново виждах сълзи, но от щастие.

Ежедневието ми обаче се промени. Имам чувството, че облакът, който беше над нас, изчезна с бясна скорост. Мама и татко започнаха повече да се усмихват, сълзите спряха. И след това дойде момент, за който мама винаги казва: „Детето ми няма ежедневието на другите деца, но това не означава, че ще е по-малко щастливо от тях!” Вече започнах да разбирам, че съм по-различна от останалите. По няколко пъти на ден мама прави упражнения и различни масажи с мен. През останалото време ходихме на рехабилитация, а по-късно и на психолог и логопед, докато другите деца се разхождаха и играеха. Посещаваха ни и специалисти вкъщи. Пълна лудница… Неуморно се грижеха за мен и изискваха от мен какво ли не. Добре, че татко и батко ме спасяваха на моменти и ме откъсваха от ежедневните занимания. С тях много се забавлявах.

По време на разходки обаче хората започнаха да се вглеждат в мен, интересна съм им, усещах съжаление. Съжаление, от което нямах нужда и което не разбирах, защото аз получавам всичко, от което имам нужда. Казват, че съм била различна, но нима всички хора не са различни? Това означава ли, че нямам право на достойно бъдеще и хубав живот? Някои хора ми се радват, други ме сочат с пръст, а аз се питам докога? Каква е моята вина и защо не ме приемат такава, каквато съм аз сега? Хора, запомнете, ние сме деца и имаме нужда от подкрепа и протегната ръка и какво от това, че съм се родила с тази диагноза? Нима не заслужавам като всички деца добра съдба?

Виждах много вяра и увереност в очите на мама, тя беше сигурна, знаеше, че аз ще се справям прекрасно, както се и случваше. Аз се стараех, защото исках да оправдая нейните очаквания и ето, че вече съм на 1 г. и 1 месец и мога да кажа, че ходя или по-скоро прохождам самостоятелно. Никой не може да повярва, че това се случи, защото чух да казват, че децата със синдром на Даун се развиват по-бавно от останалите и прохождат по-късно. Ето, че започваме да променяме информацията и статистиките и нека това се случва и занапред. Нужни са обаче много вяра, старание и воля. Искам да изкрещя на всички – аз съм щастлива и обичана! Какво по-хубаво от това?